ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИ: В СЯНКАТА НА  КАМЪКА

                               Но аз май не ти разказах как се срещнаха Елемар и Фрайя? Все пак, тяхната история започна не съвсем обикновено. Ако не бяха двамата, някой можеше и да загине. Така или иначе, разказът ни започва край морето,

    Мислеше, че е скрита в сянката на големия камък. Беше съвсем пусто. Много искаше да се изкъпе на светлината на пълната луна и затова седеше  свита, гола и настръхнала на пясъка на няколко метра от водата.

    Видя го неочаквано. Плуваше навътре с премерени, плавни движения, безшумно и красиво. Не знаеше откъде е дошъл и къде иска да отиде. Виждаше го добре по лунната пътека върху широкия гръб на вълните. Обзе я тревога. Кой знае защо, движението му навътре я плашеше. Кой беше- романтик с възбудени от пълнолунието сетива? Устремен към спортни постижения маниак? Хазартен тип- защо да не го направя? Не допусна ни за миг , че може да е самоубиец. Нямаше защо да отива толкова навътре, можеше да се удави и по- наблизо.

      Фрайя изпитваше страх от водата. Мъчеше се да го преодолее с това нощно къпане. Но точно тая тъмна вода, с невидими движещи се пластове, с коварно спокойна приспивна повърхност, я хвърляше в ужас. Натопи се близо до брега.

      А самотният плувец все още не се връщаше...

      “Върни се!” , искаше да го извика тя. Но защо? Защо да го връща? Глупаво е да се преструва, че се дави, смъртният й страх от водата я дърпаше назад в плиткото.

        “Върни се, върни се, повтаряше в себе си тя, защо ти е да отиваш там? Изобщо не е интересно, вода , тъмна вода,  непозната, небе, светло петно в него...Какво търсиш там? Върни се, моля те, върни се! Все някой те очаква тук...ако не друг, то аз! Обещавам винаги да те чакам, макар, че не те познавам! Дори няма да се скрия от тебе...само се върни!”

      Следеше го напрегнато, докато той спря, сякаш да размисли, после направи широк завой и заплува обратно. Фрайя бързо излезе от водата и се притаи в сянката на камъка. Видя там купчина дрехи, сигурно неговите, но не можеше да  напусне защитната тъмнина. Беше дошла гола на брега, защото живееше в бунгало до морето.

      Той щеше да излезе от водата точно тук! Дори не го познаваше. Може би беше грозен.

       Беше красив. Висок, с мускулести крайници и широки рамене. Тръсна дългата си права коса и тя за миг закри луната. Фрайя си помисли, че ето, на- луната не е кой знае какво, щом една коса тъмна като нощта, може да я закрие, макар и за миг.

       Той се запъти към камъка и тогава тя каза:

        -Не се плашете, каза тя, аз съм тук.

        - Не се плаша, отговори  той, видях ви когато идвахте.

        Наистина ли я е видял? Как пристъпва непохватно по бодливите камъчета гола, мъчи се да не попадне на строшена раковина, влиза на плиткото...Страхът  й сигурно личеше от километри.

         -Плувахте много навътре...

         -Изобщо не беше толкова надалечтой спокойно се обличаше.

         -Аз живея наблизо...- не знаеше защо го каза- Продавам спасителни пояси и тениски, а понякога сервирам в барчето до фонтаните...

         -Знам. Не се притеснявай, мога да те изпратя. Няма да те гледам, ако не искаш.

          Беше странно как ще я изпрати, без да  погледне дори крадешком голото й тяло.

-       Водата е малко хладна. Ще...пиеш ли чай у нас?

          Всъщност, трепереше тя и той й подаде ризата си . Беше й като къса рокля.

           Пиха чай,после той каза:

           -Когато плувах, усетих нещо странно. Сякаш някой се страхуваше, сякаш някой ме повика на брега. Всъщност, почти ми заповяда да се върна. Смешно, нали? Може да е била страхливата ми същност...

            - Ще изпера ризата ти- каза тя.

            - Остави , ще я облека така.

            Изведнъж нещо затрещя и брегът тръгна към морето. Всичко се свличаше , бунгалото също. Елемар грабна момичето на ръце. Беше като в сън. Съвзе се на високото, близо до крайпътното заведение. Когато погледнаха надолу , къщичката се беше разпаднала  и потъваше под напора на големи буци пръст.

         - Като че ли летях нагоре..-каза Фрайя, всичко остана долу...

         -Стой тук- заведе я в барчето- Ще се върна скоро.

           Разпери ръце и полетя надолу. Върна се след минути. Носеше част от нещата й.

           -Не трябваше да ходите, младежо, много е опасно, упрекна го барманът, Искате ли кола?

            Той взе чашата и отпи. Изведнъж усети, че зъбите му тракат по стъклото. Чашата просто се разпадна на стъклен прах.

             -Извинете. Ще я платя.

             -Порязахте ли се?

             -Ще видя...Къде е тоалетната?

             Сега трябваше да си отиде. Точно сега, въпреки, че най- после  се запозна с момичето, в което беше отдавна влюбен.

        ”Нещастнико,повтаряше си, глупако, защо се върна?”

              Влезе в тоалетната,погледна в огледалото.

              И нищо не видя.

              Вампирите нямат отражение...