Голямобуковски манастир



Странджа винаги ни е привличала и зовяла с тайнственният си глас. Онази широта, простор и безвремие, с които се олицетворява тя, я прави различна и уникална.

 

 

Синьото небе, тишината и зелената дъбовата гора пропиват блаженно спокойствие и хармония.

В такива моменти съм безкрайно щастлив, че съм далеч от Матрицата и човешката самоубийствена суета.

 

И когато застана пред зашеметяващото  лице на удивителната природа, сам пред нея... аз се срамувам от себе си и човешкия род. Защото виждам от каква приказна красота сме започнали. И в каква отвратителна помийна яма превръщаме всичко около себе си. И това само заради човешката ненаситна лакомия, суета и его.

 
 

След първоначалния преходен размисъл от града към красивата природа се потапяме все по-дълбоко в Странджа. Пътят ни е към Голямобуковския манастир. Единственния манастир в тази част на България. 

 

В предишното ни пътуване по тези места не успяхме да го посетим заради дъждовно време и неподходящ автомобил. Но сега ни е основна, първа дестинация в пътешествието.
 

 

Пътят ни минава през село Голямо Буково. Преди него срещаме крави и теленца. Това много ме радва, че има някой, който се занимава, труди и дава живот на това място.
 

 

  

 В селото се вижда читалище, кметство, пенсионерски клуб и паметници. Липсват само хора.
 

 

В тези полупразни села винаги в съзнанието ми изплуват ония години, когато улиците са били изпълнени с живот, хора и играещи деца. Разглеждахме селото и старите къщи. За радост имаше и нови.
 

 

  

Видяхме и местни хора, с които се разговорихме. Разпитахме за манастира и те ни обясниха, че в момента той е много западнал в сравнение с предишни години. И от как е дошъл новия стопанин (който май не е игумен), хората никак не бяха доволни. Изказаха се доста критично за него и със съжаление разказаха за хубавите години, когато манастира е бил много добре поддържан и е бил притегателно място за хората от околните села по празниците. Посочиха ни пътя към него с пояснението, че пътя е лош.

 

 

И ние поехме бавно нагоре. След около 4,5 км. пристигнахме пред отворената порта с надпис: Манастир "Св. Живоприемен източник".

 

 

Толкова отдавна искахме да посетим това място и ми беше много любопитно да го разгледаме. Още с влизането в ляво се вижда полусрутена голяма, вероятно основната преди сграда. Впоследствие разбрахме, че е функционирала като метох в миналото.

 
 

Като знам с колко труд и в какъв недоимък са строени тези масивни сгради. А сега завинаги свеждат глави и с болка падат на земята. Човешкият дух ги е построил и въздигнал. И сега поради отсъствието на човешкия дух рухват…

Напред се виждат малка стаичка, пещ, дълги маси и пейки за големите празници, когато са се събирали хората тук.
 

 
 

 

 Отпред има градинка
 

 

и дори пазач
 

 

Има и кладенец долепен до една постройка с размери "един на един" която вместо врата има черга. И си мисля:  тази постройка долепена до кладенеца, дано не е..... Уникално нещо е човек, може да сътвори и 2 и 200....
 

 

Следва още една  постройка, изографисана със стенописи. В нея намерихме едно момче, което правеше някакъв ремонт със стопанина на манастира. 

 

 

Който се оказа се, че рисува картини и е доста сладкодумен. Показа ни църквата от основите, на която извира с голям дебит хубава вода, която има славата на лековита.

 

Църквата е голяма, богато изрисувана със стенописи.

И тук както в Добърско имаше стенопис изобразяващ Исус Христос, когато се явява в светлина пред учениците си, като светлината е изобразена с остри лъчи наподобяваща "ракета".  Като "ракетата" е най лаишкото обяснение за сцената.
 

 

Имаше и много картини рисувани от нашия домакин.
 

 

Хубав, красив и достолепен храм, но за жалост липсват хората и добри стопани. 

 

  

Изключително интересна е историята на манастира.

 Легендите разказват, че на това място се заселва Свети Григорий Синаит през 13 век, след като намира тук лековития извор, който му се е присънил преди това. Решава да построи манастир и потърсил подкрепа от тогавашния цар на България Иван Александър. Тук е изпратен Св. Теодосий Търновски, който заживява в обителта с другите монаси. След завладяването на Странджа от турците манастира е разрушен напълно.
 

 

Така до края на 19 век, когато на Коста Янов от Голямо Буково му се присънила Богородица и получил заръка да открие руините и лековития извор в подножието на Осман баир. След колебание и заболяване, той най после се решил и намерил извора, който му помогнал да се изцели. Хората разбрали, че мястото съвсем не е случайно. Това било през 1873г. Тогава е потърсено разрешение от турската власт за започване на строежа. Турците недоверчиви, че на това място е имало манастир, изпращат наблюдатели на разкопките. Тук открили кръст и кандилница и чак тогава турците дават разрешение за строежа.
 

 

На втората седмица от разкопките намират три големи мраморни икони.
През 1887г. завършват сегашната църква. Дърворезбите са на тревненския майстор Кольо Радев.
В последвалите години дошли чиновници с каруци и натоварили големите мраморни икони, без да дават обяснения.  И така те потъват в небитието.
 

 

След това се намират други мараморни икони и старини, също и два гроба, единия от които е бил на монахиня Мария година 1310г. Всичко това се е съхранявало в сандъче, което при отсъствието на игумена Рафаил Вълчанов 1914-1922г. незивестно къде сандъчето изчезва. Монасите само вдигали рамене, че нищо не знаели..   (Ей тази наша склонност едни да събират в "кацата" блага, а други отдолу да пробиват и да точат, направо ме "побърква". Някои просто нямат право да се нарекат човеци...)

До 1906г. манастира се издържа от подаяния, докато един монах Гайя събиращ помощи в три околии, по времето на Преображенското въстание събрал 200 овце и 40 прасета, които заменя за имоти от турците, изселващи се зад граница. Така събира постепенно 1116 декара и много други лозя и плевни с харманите. Монасите започват и земеделие, получават 4000 крини зърно. Изплащат всички борчове и надници. И така за 8 години през 1914г. манастира вече има 30 говеда, 18 коня, 8 биволици, 250 овце и над 180 прасета.

 

 

На Светли Петък се чества храмовия празник. А след Великден се е правел голям събор.
Старата камбана изчезва безследно. Но един чешки доктор, като научил историята на манастира, посетил го и впоследствие изпратил дарение камбана.

 Разгледахме, поприказвахме... после хапнахме по един голям резен диня. Като за динята едно куче ни помага. И поехме към следващата ни цел - село Близнак. Вместо да се връщаме до Голямо Буково и от там по "асфалта" през Варовник  до Близнак, ние поехме по черен път напряко според пътна карта на изток. Ако си търсите място в България, където да се загубите, то  Странджа е едно от най подходящите.

Не след дълго стигнахме до един разклон за село Тракийци.

 

 

Ние продължихме в другата посока на север. Редуваха се гори и красиви полянки, обсипани с всевъзможни цветове и цветя. Имаше и много риган. Събрахме си малко за чудесен чай и подправка.

Продължихме по пътя за Близнак, но пътищата започнаха да се "размножават" доста често и във всички посоки.
 

  

Така, че скоро установихме, че не сме на пътя от картата, но пък се движим в правилната посока към селото. И така без да искаме съкратихме пътя поне с още десетина километра, като не след дълго видяхме голямата поляна на село Близнак.

 

 
Но и тук природата ни изненада с красотата и аромата си. Големи полета бяха посинели, обсипани с мента. Посъбрахме и мента, като спомен от Странджа, с топлия чай в студените зимни дни.

 

 

В края на деня се насочихме към следващата ни цел - село Младежко да си търсим място за пренощуване.
 

 
Чудесно място е нашата България! Пътувайте, наслаждавайте и се

 то сега. Защото Тя толкова бързо се топи...............!!!
 

Това ми напомня защо прекарах тук толкова години и си намерих прекрасни приятели! Прекрасен разказ, все едно бях с вас! Замириса ми на чай и подправки, на простор и слънчеви поляни.
Честито Рождество Христово! Пожелавам на теб и Цани много светлина, надежда, любов и сполука!