От години се влачим една постоянна компанийка. Така се случи, живота ни завъртя, та сега всеки от нас живее в различен град. Понякога не се чуваме с месеци, но дойде ли лятото, замирише ли на море, всеки си знае, заедно сме. Много интересно се получи. Аз съм единствената жена в тази мъжка компания, те са приятели от деца. Обикновено жените развалят такива издържали времето мъжки приятелства, но моята поява преди десетина години не можа да ги събори. Те отдавна са и мои приятели, готини момчета са. Всяка година чакам да кажат, абе виж сега, такова, аз това лято няма да мога ...тоест има "някоя" със сериозни заявки на хоризонта. Незнайно защо, тия двамата още ергенуват и успяват да се измъкнат от семейния хомот. Мен това ме устройва, иначе моментално ми изчезват привилегиите на единствена жена в мъжка компания. Дойде ли лятото, при нас няма умуване - неписан закон е, на море сме! Дълго чаканата лятна отпуска може да бъде оползотворена само и единствено там. Друго правило – винаги ходим на нашето си море, надолу на юг. Не ни омръзва, въпреки че често премятаме разни варианти за чужбински морета, накрая пак сме си тука. Първото море си го спомням с много носталгия. Друг техен приятел ни предостави малката си квартира в центъра на Бургас. В една спартанска стая почти без мебели се настаниха двамцата, в другото стайче с едно неудобно свръхтясно легло - аз и мъжа ми (тогава не бяхме женени още). Супер беше. Пари почти нямахме, ама не си спомням да ни се е отразило на настроението. С годините малко взехме да затягаме изискванията спрямо материалната база. Всеки от нас гърбеше яко цяла година, та искахме като дойде лятото да си позволим малко лукс. Тук става дума за неща като приятна хотелска стая, осигурени закуска и вечеря. Хубаво де, ходихме по хотели, хареса ни, но нещо безвъзвратно се изгуби. Много безлично стана, няма го купона, няма го онова безпричинно веселие, нон стоп лафчета, среднощен хилеж и брутални казармени майтапи. Решението дойде неочаквано. Мои приятели от години летуваха на един малък къмпинг, имаха си каравана и непрекъснато ме канеха там. Признавам, че идеята да си изкарам скъпоценните десет дни отпуска в каравана не ме блазнеше изобщо. Едно лято обаче се надигнахме с моя мъж, зарязахме компанията за един ден и отидохме на гости на къмпингарите. Никога няма да я забравя тази вечер... В наша чест обичайния надвечерен вятър беше стихнал, нощното море се разстилаше индигово синьо, звездите бяха толкова много и така нагъсто, че загубваш представа за реалност. Шумът от разплискването на вълните се размесваше с други непознати звуци, меки, нежни, различни от всичко друго досега.   Подготовката за вечерята вече течеше. Под една тента беше опната грубо скована дълга маса от разнородни дъски (после ме просветлиха, че „материала” е изхвърлен от морето), а край нея в стройна редица като на новобранска се мъдреха столове и столчета от най-различен калибър. Наоколо шетаха хора, повечето от които не познавах. Очевидно всички се чувстваха свойски, всеки беше зает с някаква задача, подвикваха си майтапчийски, размятаха тави, купи със салати, точеха ножове, някой раздухваше скарата с дървените въглища. Постепенно компанията се настани край масата, след кратко опознаване задръжките паднаха и се започна купона. То не бяха танци, песни, шеги и грубички майтапи! До среднощ ехтяха залпове от смях и кикот, а с напредването на вечерта и постепенното изчерпване на алкохолните запаси, данданията се чуваше в радиус поне на километър.Тогава ядох най-вкусните препечени филийки с масло и шарена сол. След многото мръвки, салати и ледени узо-та, един от „комшиите”, стар къмпингар, кротко приседна до допотопната скара и взе да мята филийките. После педантично мажеше всяка филия с масълце, наръсваше солчица и я слагаше по ред пред всеки. Яж, яж, докато е топла! Там всички го знаеха дядо ти Веско и препечените филии бяха знак, че вечерта отива към края си. Отплеснах се, но сладостния спомен от тази незабравима къмпингарска вечер отново ме заля. Вече имах ясна идея къде ще изкараме следващото море.   *** Дойде март. Не знам как е при другите, но аз обичам да си планирам нещата. Тази година компанията единодушно прие предложението ми морето да го изкараме на онзи къмпинг. Няма да сме в каравана, чак дотам не се осмелих да рискувам, но докато гостувахме, мернах едни китни бунгала, с цветни градинки пред всяко. Както винаги, лично се заех с организацията, но този път нямаше утъпкана пътечка. Да живее интернета, голяма работа свърши. С повечко ровичкане и малко късмет, и хоп, открих бунгалцата. Свързах се със собственика, уговорихме се, той така сладкодумно обясняваше кое как е, усетих го, че е добър човек, идваше ми да го разцелувам през телефона. Готово, запазих две бунгала. Оказа се, че макар и прекалено рано (дори според мен), места почти нямаше. Било редовна практика летуващите да си запазват бунгалата директно за следващата година. Имаше още много време до лятото, но вълнението беше налице. С наближаването на отпуската, градуса на напрежение съвсем се покачи. Мине се не мине, скайпа светне с въпросче: - Абе там има ли къде да ядем? Нещо кръчма, бар? Пита ли за интернет? А колите, къде ще ги държим? Да не ни оберат в тия бунгала, плажа далече ли е?....След навременната намеса на мъжа ми и озаптяване на желанието ми да притежавам едно грамадно барбекю, стана ясно, че няма да мине без обсъждане и съгласуване на битовите детайли. Добре. Списъците са моето оръжие срещу неприятните изненади. Чухме се с компанията и се разбрахме така.Ние, като семейни с дете, да си направим нашия багаж, той и без това е предостатъчен за една кола. Те, двамата ергени, ще осигурят разни съдини, прибори, една електрическа скара, ще напазаруват продукти, само да им дам подробен списък. Готово! Обожавам го този момент! Тръгваме, тръгваме! Колата е натъпкана догоре с багаж, детето е превъзбудено, ние също! Нали сме софиянци, имаме да бъхтим най-много път. Другите ще тръгнат по-късно, лесна е тяхната. Пътуването ни към морския бряг е началото на приятните изживявания. Никога не сме бързали да стигнем, без значение с каква кола сме, бърза, бавна, стара, нова. Моят мъж си кара винаги по един и същи начин, приятно-плавно, без излишно изхвърляне (виж, аз ако бях, затягай здраво колана!). Има едно хубаво заведение на влизане в Нова Загора, никога не го подминаваме. Само като зърна отдалече червения билборд и ми трепва сладостно.Толкова години минаме оттам, все същото си е. Задължително отбиваме, време е за кафенце, нещо за хапване, малко разтъпкване и обратно в колата. В най-голямата жега успешно налазваме по изровения черен път до къмпинга. Колата е доста натоварена и се иска голям майсторлък при преодоляване на дълбоките коловози. Оголената спечена пръст зее в грамадни пукнатини, знойния въздух трепти, няма полъх отникъде. Сякаш навлизаме в пустиня. Пълно мъртвило. Нещо взе да ме присвива отвътре, абе нима така беше миналата година, не си спомнях подобен пейзаж? Една очукана ръждясала ламаринена табела ни увери, че сме на прав път... Ох, ето го, най-накрая. Морето. Лазурно-синьо, искрящо и примамливо. После зърнахме жълтата дъга на огромния плаж. Делеше ни една ръка разстояние от най-красивата гледка на света. Поех си въздух и взех да раздавам команди. Завий на дясно, давай сега нагоре по баира, нашите бунгала трябва да са ей-там, почти до плажа. Чист късмет беше уцелването на разклонението към парцела с бунгалата. Познах ги веднага по китните градинки отпред. Няма грешка, на правилното място сме! В дъното на голямата поляна мернахме колата на нашите хора. Е, това е, пристигнахме.


СЛЕДВА

А в заведенийцето в Нова Загора и аз обичах да се отбивам :))

Здравей! Това крайпътно ресторантче винаги бележи началото и края на лятната ни емоция. Много е култово за нас :)))

Замириса на море и приключения. Браво, имаш,, перо". А за едно прозрение си права. Купона става непринудено на диви места, там сякаш и душата и сърцето ти се отварят ненадейно, и се отпускаш. Хотелският комфорт е за релакс, да не правиш нищо, да ти сервират и отсервират. Но я няма ,,препечената" филийка на дядо ти Веско, а магията е там, и наоколо.....

Здрасти!:)) Радвам се, че моята историйка ти допада. Опасявах се, че някой може да ме вземе за градска лигла, не че е много далече от истината, но всъщност си абсолютно прав - "Купона става непринудено на диви места, там сякаш и душата и сърцето ти се отварят ненадейно". Вече няколко години поред сме винаги там, на този къмпинг, и си изкарваме страхотно!

Обичам всички сезони, но четейки я изпитах нетърпение да дойде лятото:) Ще чакам продължението!:))) Поздрави!

Привет, благодаря ти за оценката! Е, аз съм си заклет фен на лятната жега и топлото море, винаги страдам когато ги няма.. вероятно затова сега, посред зима, ме избива на лято и морско настроение :)))

че няма нищо по-приятно за четене от един непринуден разказ на случка от живота ни. Беше ми страшно приятно и релаксиращо да прочета твоя разказ. Нито ми доскуча, нито ми се стори дълъг. Даже го глътнах на един дъх. А да ти кажа понякога с каква мъка преглъщам два-три префърцунени куплета. Сто пъти губя нишката и после...какво да коментирам. Дано да не забравя да прочета продължението. Подсети ме! Поздрави! Имаш потенциал. Много естествено разказваш.

Благодаря ти, зарадва ме с твоя коментар! :)
Не мога да се похваля, че съм чела много из блогове и сайтове, предпочитам книгите, но и това напоследък ми куца...По принцип нямам никакви литературни претенции, блогът е ново място за мен, нещо като тест, затова много се радвам, когато творенията ми се харесват! Поздрави!

Чак като да бях там :) Приходи ми се :)

Eхе, благодаря ти :)) И аз нямам търпение да дойде лятото и пак да отида там! :)

замириса ми на море-аромат, който обожавам!

Ставаме много! :))) Тая зима вече ми омръзна, искам топло!
Поздрави!

Хубаво е през зимата да се сещаме и за морето. Остава само да дочакаме слънцето.

На море с кола - това е приключение преди приключението. Самият факт, че минаваш през толкова градове и села е вълнуващ и дори романтичен, бих казал.

Много е романтично даже :))