СТРАХ В ОЧИТЕ

Христо Филчев

СТРАХ В ОЧИТЕ

Във топлите легла жени ни викат:
професори и астрономи на душите…
Земята се върти и страх в очите никне,
през час децата за света ни питат,
за междучасието на живота…
А ние нарисувани като диваци,
като волове гледаме ги кротко
и чакаме отнякъде Христос да кацне,
та пак да го разпънем на Голгота!

 

ДАР

Дари ме, Господи, с безсъние, дари.
Отключвам и заключвам цяла нощ врати.
А някъде броят задъхано пари,
да купят моите несбъднати мечти!
От чувства вихрени съм пак обзет,
с бунтовен трепет на стрела
и аз съм все наивният поет
от който никой стих не пожела!
Но вие от паркетният салон,
узрява мойто време за дела
и други нека правят ви поклон,
и аз ще счупя черните си очила!

 

БОГ

Като отхвърля предопределено,
понятието хубава идея,
човешкото съзнание родено,
ми казва със какво да се родея…

И постепенно в моите представи,
възниква мисъл: „Жив съм и това е!”
Останалото Бог ще го направи,
защото от каквото имам нужда, знае!

ЖАЛБА ЗА ЯНЕ САНДАНСКИ

Христо Филчев

ЖАЛБА ЗА ЯНЕ САНДАНСКИ

В бяг уплашен водата подскача,
да потърси за раната лек…

Бягай, Яне, за пет само крачки,
ще прескочиш и своя ковчег!

Но висок, тоя път поприведен,
ти полягаш от болка в гърба.

Не съзрял ни дула смъртногледи
как чернеят за мъст край дъба.

Ах, това ли е краят, се питаш!…
И расте странен вик на трева.

Стене в пясъка тежко копито,
като музика от сетива!

А до чучур кавал е засвирил
под орлови, сиротни гнезда…

Няма смърт! Ти си още в Пирина:
помнещ робство, незнаещ межда!

 

МАДРИГАЛ ЗА ЖИВОТА

Като тънка паяжина трепка светлината във дървото.
И глас на жаба в гуша на змия умира.
Така е преходен като самите нас живота,
където беше суша, там вода извира.

Земята, дънер вбит в пространството на тишината,
стреми се да размота слънчевата нишка…
През лятото умираме от жега в тревата,
а зимата от студ не може да се диша.

С печат от кучешки зъби вървим едни към други,
непълно излекувани от бяс и мързел.
Така еднакви и така различни нашите съпруги,
с косите си ни вечер за целувки връзват.

И орбитите на очите ни стесняват вече,
кръгът от неприятели и лицемери.
Повярвали, че близкото не е така далечно,
ний вдъхваме живот на мъртвата материя!

 

С ДУША НА ЦВЕТЕ

Додето кърмиш мислите си тайни
от острите скали на паметта,
ще слушаш песните на триста гайди,
задяващи на времето скръбта.
Додето караш вярата да вярва
във слънчевата блага светлина,
над тебе ще кръжи безока ярост
с духа студен на лунна долина…
И ето те самин с душа на цвете,
впил поглед в онемялата гора,
която претърпя стоманна жертва,
ти истини за цял живот разбра.
Че в пазвите на славеи живяха
от детството най-светлите ти дни.
И спомняш си как вятъра обяхнал
пътуваш към измислени страни…
Затуй безсилен ти не си се чувствал
и вярваш, че в Родопите е пял
Орфей и свирил за една милувка,
от горски цвят над мъка разцъфтял
в безкраен знак за песен и печал.

 

ЗАВРЪЩАНЕ

Как се вглеждаш в изстинали стъпки край къщите.
Но те лъха внезапно кирпичена жал…
И разбираш, че хората няма ги същите,
със които на проста софра си седял.

И си тръгваш отново, с надежди изстрадали.
Няма кой да ти каже защо е така…
Тук като пирамиди немеят оградите
край отдавна пресъхнала вече река.

А петлите отчаяно в транс кукуригат ли,
докато не прехвърлиш крайселския път,
без да знаеш, до другото твое пристигане,
че стоборите дълго край теб ще мълчат!

 

СЕГА РАЗБРА

Ти имаш инструмента на щурците,
но ако не умееш, не свири,
щом вече знаеш, че за тебе пита
и фъфли неприятелят дори…

Недей по невнимание, напразно,
да вършиш грях, че после ще боли…
Небрежността накара да те мрази
и тоя, с който сте едно били.

Пчела по лъч до цвете се издигна.
Израства окосената трева…
И ти разбра: един живот не стига
на своя лък да бъдеш тетива.

 

ВЪЗВРЪЩАНЕ

Набъбнаха от истини очите.
В главата още правдата звучи.
Но пак наведен над нещата питам:
“Добре ли съм, защо не ми личи?”

Усмихвам се, но ми е тъжно…
Годините минават и без срам
за всичко тоя свят ме лъже,
като че съм дете, а не голям!

А аз отдавна във живота влязох
и като никой друг видях
как хубавите образи изчезват,
а грозните цъфтят в безумен грях.

И ето, стиснал устни от обида,
че никой тук не ме разбра,
на две разчупих керемида
преди от мъка да умра…

И сбраха се в едно лъжа и правда,
и мракът в светлината се покри.
Как тихо е сега, духът не шава
и хората отново са добри.

 

НЕКАНЕН ГОСТ

Ветре, искам да съм като тебе, без лице,
никой да не знае моята усмивка.
Моят плач по брата без сърце,
моята любов, която си отива.

Дай ми твойта бързина, да стигна свойта цел,
края на света, където с крайни хора пак,
страшната лъжа, че бях щастлив да викна на дуел,
сграбчил във ръката вместо цвете - шепа мрак!

Аз не съм обиден, но не искам да тъжа
за случайни мигове, откупени с пари.
Тук на тоя свят дори на мъртвите тежа,
искам с теб да духна зад последните гори!

Духай в стаята ми, духай в слабата ми гръд,
докато изстина и премина оня мост
от живота към смъртта и викнат ме на съд
боговете строги, за които също съм неканен гост!

 

НЕ Е НУЖНО

Над чувствата клекнали, мениме своя цвят.
Очи, ръце, нозе - тъмнеят в корени и длани.
Ще ни запомни като блудница и тоя свят,
по лобните места от никой неразбрани…

От близки и далечни пазим своя страх
и всеки дом е бункер над земята.
От прах дойдохме и ще станеме на прах,

ела, жена, здравей, приятел!
 

"Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия, и казва Господу: Ти си мое прибежище, защита моя, Бог мой, Комуто се уповавам! Той ще те избави от примка на ловец, от изтребителна пораза, с перата Си ще те осени и под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина. Няма да се уплашиш от ужасите нощем, от стрелата, която лети денем, от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи: само ще гледаш с очите си и ще виждаш отплатата на нечестивците. Защото ти каза: Господ е мое упование; Всевишния си избрал за твое прибежище; зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище; защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища: ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си; аспида и василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш. "Задето той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми. Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение."
(Псалом 90)

https://www.youtube/watch?v=sxaIwLs58Ns

На 10 януари 2019 г. почина поетът Христо Филчев. Той е роден на 6 септември 1951 г. в с. Микрево, Благоевградски, в което завършва прогимназиалното си образование, също така и полувисшия институт в гр. Сандански. Целият си живот посвещава на културната и творческа дейност като културно-масовик в Санаториума на гр. Сандански, а по-късно като редактор във в. „Транспортен глас”. В поезията дебютира в сборника „Петима млади поети” с цикъла си „Преглътнатата сълза” (1979) на изд. „Народна младеж”. Следват книгите му „Сънувам ли или живея” (1992), „С душа на цвете” (1997), „Начало и кръст” (1991), „Брод” (2000), „Късна светлина” (2001), „Световната слава” (2004), „Свирещи треви” (2016).