Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.11.2018 20:16 - Пътят към себе си
Автор: glorian Категория: Изкуство   
Прочетен: 954 Коментари: 0 Гласове:
-1

Последна промяна: 16.11.2018 20:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Пътят към себе си
 image
    Илияна Банчева е млада авторка от Пловдив. Учи Българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски" и пише кратки разкази, които не са издадени в книга, но са публикувани в интернет и може да се видят. В творчеството на Беки, това е псевдонимът, с който публикува в интернет, има нещо, което е модерно, в смисъла на нашето ежедневие и рутинните ни занимания, от друга страна едно връщане назад, за което връщане свидетелстват предмети, като акордеона, влака, купетата, релсите и други подобни изглеждащи далечни от нашите занимания, препълнени с технологии, които ни разсейват, с които си пропиляваме младостта, най-хубавите години, пролетта на нашия живот. Това връщане, за което споменах, не е нищо друго, а докосване до онова далечно време, когато любовта е била на мода. Връщане към една мисловна романтична представа за отношенията между двата пола, която днес може да се случи само в мечтите и копнежите, но не и в действителността.
    Разказите на Беки провокират читателят да се замисли за своя живот, мечти, блянове и какво е важното за него. В своите текстове младата писателка много умело успява да насочи цялото внимание на читателя към едно основно явление, без много излишни обяснения и изчерпателни описания. Кратката форма на изразяване също е много популярна сред съвременните млади творци, но тук трябва да се замислим и за читателите, които читатели днес не обичат да четат много дълги с много сюжетни линии произведения. Съвременните млади читатели харесват да хванат мига или с други думи, в точното време на точното място, в техните интереси някак не се вписва дългата предистория и многобройните описания на второстепенни герой, пейзажи и обекти, които са извън основното събитие провокиращо мисленето и задаването на въпроси за себепознаване. Може би, защото бързат да живея, искат всичко да им се случва тук и сега, не харесват търпението и дългото изчакване на някакво мечтано събитие. Всички сме се впуснали в този забързан начин на мислене и възприемане на света около нас, но по този начин не пропускаме ли малките неща, които ни носят истинска наслада. Ние не можем да се радваме на живота си, пропускайки детайлите и дребните успехи, а времето не спира то си тече, както влаковете си идват и отиват.
    Литературната героиня на Беки от разказа "Безсмислица" , в бързината си да живее ще достигне до момента, в който всичко и е омръзнало, а което не е то бързо я отегчава, изпаднала в тази дупка тя не намира смисъл в живота.

    "Мина майка с детето си, бързаща да се прибере у дома.
    - Безсмислица! Всичко. Всички. Смисълът къде е? Няма го! Изпарил се е! Или може би никога не го е имало! " 

    А днес не са ли повечето младежи в състоянието на Ана, Бекиевата героиня?! Изгубили смисъла на своя живот изпаднали в състояние без мечти, без желание за покоряване на нови светли хоризонти.
    Влаковете като хронотопни понятия изиграват важна роля в текстовете на младата писателка. Ето защо аз смятам да обърна повече внимание на тези вълшебни места, в които се случват странни неща каращи героите, а и не само, също и читателите да си задават въпроси и да търсят себе си. Влака още от времето на Просвещението та и до наши дни има за цел да събира, да стопява дистанцията между отделните индивиди. Той свързва хората от различни краища, но най-интересното е, че също така и ги отдалечава, и всичко зависи от гледната точка на автора, а също така и на читателя, защото той интерпретира, тълкува, анализира творбата чрез своя собствен опит, знания и умения, като по този начин затваря херменевтичния кръг за разбиране на творбата. Пътуването е ключов момент, защото не механиката, а динамиката на паметта е креативна, отваряща човека за нови светове. Влакът тук се явява като място за пътуване към вътрешния свят на героя. В тях често се случват случки, които преобръщат цялата композиция наопаки, като по този начин Беки цели да постави читателя в една объркана и недоразбрана ситуация и да повлияе много умело върху неговата призма за възприятие на текста и интерпретация. От най-обикновено купе в разказа "Релси", то се превръща в психологичен кабинет, а след това разбираме, че това не е някакъв психолог, както ни е представен от самото начало, Доктор Фукс, а това се случва само в главата на лирическия герой, който не иска да ни се представи с доводи, че не иска да знаем името му, а във втори смисъл може да се тълкува също и като че цялата абсурдна ситуация може да се случи в главата на всеки. Този вътрешен свят не ни дава някакви клиширани готови отговори, той просто ни задава правилните въпроси и основни маркери върху които читателят сам да разсъждава, за да получи своите собствени отговори на въпросите си. В този смисъл влакът на Беки е пространството, което върви през времето, и върви по пътя към себе си.
    Защото всеки човек заслужава да бъде щастлив, или главната идея на младата авторка в разказа "Наопаки". Героинята й е едно нещасно, скитащо момиче, което винаги се влюбва в неподходящия мъж, без да си зададе един много логичен въпрос - а именно проблемът в другите ли е или в мен?! Това е една примерна ситуация за търсене на личността и истинската същност на индивида. Нещо повече откриване на пътя към другите, а той е тъй прекрасен. Текстовете на Беки, освен че проблематизират актуални въпроси за щастието в живота днес и откриването му чрез себепознанието, те дават и още едно виждане за ежедневието ни, това да си неразбран да прикриваш себе си, своите интереси, своите възгледи и светоглед, за да можеш да се вмъкнеш в някаква такава измислена, наложена от обществото рамка. В противен случай си обречен да бъдеш отритнат от обществото, защото си различен.

Няколко разказа от Беки:

Наопаки

До ушите ми достигнаха омайни звуци на китара, акордеон, нежен женски глас. Навън беше тъмно, уличните лампи светеха в лимоново, развеселени хора се разхождаха напред-назад из пешеходната улица. Навсякъде цареше приглушено спокойствие и аз самата се опивах от него.

    Докато умът ми блуждаеше в различни посоки несъзнателно се насочих към източника на музиката. Не след дълго съзрях, че под един огромен бряст върху тревата бяха насядали група музиканти. Реших най-нагло да се приближа и да ги послушам. Щом седнах долу на тревата китаристът ме погледна и благородно ми се усмихна. Красива усмивка, напълно подходяща за такъв красив човек. Бели къси зъби, показващи се изпод плътни устни. Нежно изразена челюст и почти никаква брада, която да я прикрие. С маслиново черни очи, над които падат среднодълги кичури кестенява коса. Заприлича ми повече на момиче, отколкото на мъж. За известно време останах почти омагьосана от това същество пред мен.

    Някои от музикантите решиха да си починат и изведнъж музиката секна. Веднага се почувствах не на място. Без обединяващите ни акорди мигновено се превърнах в пришълка. Музиката умее да обединява хората по един специален начин. Приемам я като по-могъщо свързващо звено отколкото езикът. Езикът е тъй несъвършен в свойството си да омагьосва.

    - Как ти е името? – въпросът беше изречен на развален английски и очевидно беше насочен към мен. Обърнах се по посока на гласа, а там китаристът ме гледаше с тъмните си очи.
    - Беки – отвърнах също на английски, - а твоето?
    - Пиер, приятно ми е. Често ли идваш тук?
    Поогледах отново сцената около мен. Привидно щастливи хора, насядали в тревата, музика и много алкохол. Никога преди не бях ставала част от нещо подобно.
    - Разбира се – излъгах, а той остави китарата и се измести до мен. Останалите продължиха със свиренето и пеенето докато той беше насочил вниманието си единствено към моята особа.
 
    Оказа се, че е французин, отказал се от благодатта на родината си и наивно решил да се измести тук, в България. Вече от три месеца се подвизава като уличен музикант, напълно освободен от предразсъдъци. На трийсет и седем години. Сподели ми, че пише всеки ден, за да разбере себе си, миналото си и какво иска от живота. Как е възможно да си на трийсет и седем и тепърва да откриваш предназначението си на тоя свят? Чудя се какво е правил през всичкото това време, та да не е разбрал. Опитвам се да осъзная защо, по дяволите, е предпочел нашата мнима държавица пред неговата велика Франция. Така и не намерих реална причина.

    - Една от мечтите ми е да посетя Франция някой ден – казвам аз вече под омайното въздействие на изпития алкохол. Навън отдавна е станало студено, но аз усещам приятна сгряваща топлина отвътре.
    - Ами ела – простичко ми рече той.

        Харесва ми тази негова скромна фриволност, с която приема грандиозните ми мечти като например тази, че искам да публикувам книги. Харесва ми упоритото му желание да изучава, да се развива, да не тъпче на едно място. Деен е. Обожавам такива хора. Харесва ми начинът, по който отмята глава, за да пооправи непокорните кичури коса, падащи върху очите му. Харесват ми големите му длани, груби на вид с изхвръкнали вени, широко разположените кости на лакътя, ключиците, рамената. Харесва ми начинът, по който ме гледа докато говоря все едно се опитва да се слее с думите ми. Харесва ми.
Към края на вечерта вече започнах да се вманиачавам по тази патологична идея и затова решавам да спра до тук.

***
        Не спрях. Дори не ми мина през ум да спра, за да се замисля. По дяволите, как е възможно да укротиш напиращите емоции в сърцето си? Почти всяка следваща вечер повтаряше първата. Вълшебно е. С никой сънародник не мога да общувам така. С Пиер можехме да говорим за мечти, душевни терзания, отминало детство също толкова естествено, колкото и дишането.

        Представям си ни заедно. Колко прекрасно невъзможно би било. Всъщност съвсем наскоро разбирам, че съм ужасяващо пристрастена към невъзможните неща също като Алиса. Предпочитам да мечтая, отколкото да действам. Понякога дори нарочно саботирам нещата просто, за да ми бъде по-трудно. Имам особена непоносимост към леснодостижимата цел. Повече ми харесва да си въобразявам как би протекла някоя неволна среща, отколкото да я превърна в реалност. Понякога ме е страх, че животът ми ще ме подмине покрай цялото това мечтателство.

        Тъкмо се разхождах отново по пешеходната алея нарочно една идея по-лежерно с ясното желание да срещна някъде наоколо Пиер. С всяка изминала минута, през която сърцето ми трепваше щом го оприличавах с чужди хора, настроението ми оклюмваше. Минутите пълзяха, а него го нямаше.

        Един минувач ме забеляза и забърза към моята посока. Мислено се проклех. Винаги привличам просяци заради инфантилното ми държание сред хора.

        - Добър вечер – нисък тембър на гласа, развален английски. Мигом изтръпнах.
        Кимнах и се усмихнах на непознатия пред мен. Беше леко мургав, нисък с лъщящо къдрава черна коса.
        - Искам да ви попитам – изпречи лист хартия пред лицето ми, - познавате ли този човек?
        Прилоша ми. Зави ми се свят. Господи, всеки миг ще повърна. Ще повърна върху обувките на този излъскан чужденец. Снимката още пулсира пред очите ми. Фотография на един малко по-млад, усмихнат Пиер.
        - Не – рекох машинално. Дори не се замислих. Първична, абсолютно инстинктивна реакция.
        Къдрокосият видимо оклюма с глава и въздъхна докато моето любопитство достигаше връхната си точка.
       - Защо го търсите? Нещо случило ли се е? – опитах се да бъда загрижена, дори скъсих разстоянието помежду ни.
        - Аз съм Франсоа, приятел на Пиер. Той… изчезна. Няма го вече от три месеца.
        - О, това е ужасно! – миг на недоумение, а после съпричастие.
        - Полицията вече се отказа да го търси и сега аз сам се опитвам да го открия – усетих мъката в гласа му.
        Почувствах се отвратително задето не му казах истината.
        Очите ми шареха без посока из околното пространство. Надявах се в същия този момент да не се появи Пиер.
        - Ела да пийнем нещо, искам да ми разкажеш по-подробно.
        Бегла усмивка пробяга по лицето му.
       - Благодаря. Учудващо е колко мили хора срещам тук.
       Заведох го в един по-отдалечен бар, място в което знам, че със сигурност Пиер няма да помисли да стъпи.
       За себе си поръчах вино, а за Франсоа – водка, нещо което бързо да му развърже езика.

       Музиката беше приятно силна, тъкмо толкова колкото да скрия издаващите ме емоции. Вече настанени на високи дървени столчета той ми разказа за цялото си познанство с Пиер и изрази недоумението си за внезапното му заминаване. Спомена, че го търси именно тук, в България, защото в един от последните им разговори е станало дума за тази моя родина.

       По някое време, след може би третата или четвъртата чаша с водка той извади измачканата снимка от джоба си и я остави на лепнещата маса. Имах усещането, че съвсем скоро щеше да заплаче докато аз вътрешно се ненавиждах.

       - Ние бяхме… двойка – изрече той. – Толкова много го обичам.
       Очите ми щяха да изскочат от орбитите си.
       - М-моля?
       - Ами да, бяхме любовници – каза го така като да беше най-естественото нещо на света.
       
        Спрях да чувам всичко наоколо и отново ми прилоша. Този път бях убедена, че ще повърна. Как, по дяволите, такъв прекрасен мъж като Пиер може да се окаже обратен? Нищо у него не предполагаше такъв тип наклонности. Как така постоянно съм обречена да търся потенциално невъзможни партньори? Като Пиер. Прекрасен избор. Очарователен дори. По-невъзможно от това ще е вече да се влюбя в извънземно.
Продължих да пия докато към края на вечерта почти не изгубих съзнание.


***
        Маниакалните ми състояния ме преследваха ежедневно като прашни кошмари. Защо все още една искрица надежда продължаваше да трепти у мен? Какво изобщо би могло да се случи? Нищо. Нищо. На мен просто ми е нужно да прехвърля налудничавите си мисли върху някого. Колкото по-неподходящ е човека, толкова по-добре за болното ми съзнание.

        Изминаха се няколко дни след покъртителната среща с Франсоа, а аз още не можех да разбера кой лъже и кой казва истината. Възможно ли бе всичко да се намира само в главата ми? Цялото това уродливо влюбване да е плод на изтормозеното ми въображение?

        Една вечер съвсем случайно Пиер ме срещна на улицата. Мен, скитницата. Улови ме за ръката. Тръпки бясно полазиха по цялото ми тяло. Наоколо всичко изгуби смисъл. Как е възможно един обратен да поражда такива чувства у мен? Природата трябва да се е побъркала. Буквално ни се присмива, нарежда ни като пионки за игра на не се сърди човече и се забавлява от несгодите ни.

        Разсеяно погледнах Пиер в тъмните му шептящи очи, а той настойчиво търсеше моите. Изглеждаше ми изгубен, обезверен.

        - Не мога повече така – рече ми. – Тежи ми.
        Моментално мислите ми бяха препратени към Франсоа. Сега ще ми каже. Ще ми каже всичко. Не, не. Вече е разбрал, че съм излъгала. Сигурно просто усеща вината полепнала по мен като цветен прашец. Или ще ми каже, ще ме обича. Или ще ми каже, че ме мрази.

        - Никой от близките ми не знае, че живея тук.
        Аз знам, исках да му изкрещя, знам че си долен лъжец. Караш хората да се влюбват в теб. Омагьосваш ги с тези твои прекрасни очи, които никога не мълчат. Обичам те.
        - Подвизавам се тук вече три месеца – отпусна рамене той. – Не мога да се държа толкова егоистично. Къде ми е бил умът!
       - Но нали тук ти харесва повече – хленчех аз. – Нали обичаш това място?
       Нали обичаш мен, жално ми се искаше да допълня.
       Той скъси разстоянието помежду ни, толкова близо, че усетих горещия му дъх. Представих си го долепен до шията или ухото ми, тръпнещ.
       - Така е, но не мога да продължавам да лъжа.
       - Тогава им кажи – проплаках, - голям човек си, ще те разберат.
       Франсоа ще разбере, исках да добавя, аз те обичам повече от него.
       - Не мога, утре се връщам обратно във Франция.
       - Недей – сълзите вече мокреха бузите ми. – Остани.
       Той се приближи още повече и ме прегърна, а аз се вкопчих в тази първа и може би последна прегръдка.

***
    На следващия ден се измъчвах от загубата му. Бродех като призрак из улиците и копнеех да зърна някъде бегъл помен от разрошените му коси. Нямаше го. Имах ужасна нужда от някого за когото да мисля. Не, за когото да мечтая. Сега съм несъдържателна, притежавам само една външна обвивка. Нищо повече.

    Изведнъж някой се изпречи на пътя ми. Стреснах се и отскочих крачка назад. Оказа се Франсоа.
    - Виждали ли сте този човек?
    Отново снимката на Пиер лъсна пред лицето ми. исках да изкрещя.
    - Пак ли ти! – викнах, а той ме погледна с недоумение.
    - Беки? Не те познах, извинявай.

    После забелязах сълзите в очите му. Плачеше. Не беше на себе си. Отчаяно искаше да го намери, а аз се чувствах ужасно, защото не можех да му кажа за Пиеровото решение да се върне във Франция. Не можех. Не исках. Мразех се. Но мразех и него. Ненавиждах ги и двамата.

       След като Франсоа се поуспокои ме помоли да го придружа до някое фото студио, за да направи още екземпляри на Пиеровата снимка. Разпечата поне двайсетина копия. Тихомълком прибрах една в джоба си. Нямаше да разбере. Както нямаше да разбере и че съм го лъгала, нали? Щеше да се прибере обратно в родината си унил, изгубил себе си, там щеше да завари Пиер, весел и усмихнат с нестихващите си очи и щяха да заживеят отново заедно в ограничения си от щастие сапунен мехур. Край на историята. Всички са щастливи освен ужасно самотното момиче, което просто търси мъничко любов.

    Истината беше, че исках да го запазя за себе си. На мен ми беше по-нужен, отколкото на всеки друг. В негово лице виждах един прекрасен човек. У него съзирах частици от себе си, отдавна изгубени. Защо трябваше да го деля с друг? Егоизмът ми достигна своя апогей. По дяволите, споделяй, иначе ще изгубиш и малкото, което притежаваш.





Безсмислица

Стоим на притъмнена пейка в градската градина. До мен Ана се налива с евтина водка и оплаква мизерната си съдба докато аз се опитвам да се държа на положение и да давам що-годе прилични житейски съвети. Навън започва да става хладно, а аз съм облечен тънко и започвам да треперя. Тя ми подава шишето с водка, за да се сгрея.
    - Чувствам се като изправена пред апокалипсис – рече ми тя. – Само тази вечер и край. Утре няма. Бъдеще никакво.
    Отпивам от водката и парливата течност мъчно се плъзга по гърлото ми. Усещам я тежка, зловонна чак в стомаха ми.
    Ана протяга дългите си крака на пътеката пред пейката, лекият вятър развява и без това разрошените й коси, погледът й се рее в нищото. От време на време се дочува някой заблуден щурец.
    - Понякога чувствал ли си се така все едно не можеш да продължиш по-нататък с живота си? Стигаш някаква пречка, някаква бариера и край, до тук си. Спираш и не знаеш как…
    - Разбира се, че знаеш – прекъснах я. – Не приемай всичко толкова категорично.
    - О, нима да те зарежат не е категорично?
    - Да, но не е краят на света.
    - За мен е. Аз го обичам.
    - Или просто си въобразяваш, че е така.
    - Обичам го – чевръсто тропна с крак, обут в тежка кубинка.
    - Тогава защо го помоли да се махне?
    - Не съм молила за нищо подобно. Аз просто исках да обсъдим някои неизяснени неща между нас. Не съм виновна аз, че той се изяви като тотален страхливец…
    - Какъвто винаги е бил, просто не си го знаела. Любовта притъпява възприятията, изкривява логическите преценки, кара те да виждаш в отсрещния човек неща, които реално не съществуват.
    - Но самата тя съществува.
    - Коя?
    - Любовта. Вярвам, че благодарение на нея кретам още на тоя свят.
    Машинално се засмях на лековерното й мислене.
    - Но това вашето никога не е било любов. Той просто те използваше, за да укроти сексуалния си нагон – моментално ми призля като си представих уродливата му физиономия.
    Ана замълча и надигна бутилката за още една голяма глътка. Избърса устните си с опакото на дланта си.
    - Значи всичко е било само в моята глава – вдигна рамене тя.
    - Пак на време го осъзнаваш – изфъфлих аз с цигара между устните. Запалих я само колкото пламъчето й да ме сгрее.
    Тя се изсмя с дрезгав глас и звучно се изплю на асфалта.
    - На време – фалшиво се усмихна. -  Цели шест месеца си бях загубила ума по този нехранимайко, за да може всичко за една единствена нощ да приключи.
    Отметна косата си назад и ядно скръсти тънките си ръце пред гърдите. Затропа нервно с крак, пресегна се отново към бутилката, но се отказа да отпие.
       - Трябва да правя нещо. Не мога само да убивам мозъчни клетки. Не е хуманно. Чувствам, че бездействам. Водя абсолютно бездеен начин на живот. Цикличен. Безлик. Обвит в алкохолна мъгла, заобиколен от други безделници, алкохолици. Хайде да се забавляваме пък после ще му мислим. Кога после? Това после така и не идва.
      - Мен ли наричаш безделник?
      - Не само теб – погледна ме с укор за миг, а после очите й зашариха в друга неясна за мен посока.
      Замълчахме за известно време. Чувах щурците и неравномерното й дишане. От време на време някой случаен минувач нахълтваше в идиличното ни пространство.
     - Загубено време – рече с равен тон тя. -  Всичко ми се вижда като загубено време. Ходенето до университета, къпането, спането, гледането на филми, обикалянето по магазини. Всичко. Всичко. Безлико. Анормално. Уродливо. Безсмислица – вече натъртваше на думите сякаш бяха невидими юмруци.
     Покрай нас мина компания от шумни момчета, очевидно ученици, смееха се на висок глас.
     - Безсмислица – изръмжа тя като ги следеше с поглед чак докато отминат.
     Мълчах. Нямах представа как мога да я утеша.
     По пътеката се появиха двойка влюбени, хванати ръка за ръка.
     - Безсмислица – вече почти крещеше с дрезгавия си глас, насочен към тях. Обвинително. Ругаещо.
     Мина майка с детето си, бързаща да се прибере у дома.
     - Безсмислица! Всичко. Всичко. Смисълът къде е? Няма го! Изпарил се е! Или може би никога не го е имало.
     Издиша тежко, отпусна се немощно върху пейката и заплака.




Перипетия

Влакът се движеше бавно през различни гористи местности. Мъжът постепенно се унасяше в дрямка заради топлината в купето, а не искаше да заспива. На седалката срещу него стоеше малко момиченце с дълги руси плитки, което държеше в ръцете си книжка с приказки. Мъжът се усмихна, понамести се в седалката и се наклони към момиченцето.
    - Какво четеш? – попита той.
    - Приказка – отговори му детето със странно произношение на „р”.
    Мъжът се почеса по оплешивяващото си теме и продължи:
    - За какво се разказва?
Детето притеснено мълчеше, а мъжът повтори въпроса си.
- Не знам – срамежливо отговори то.
- Как така не знаеш?
- Още не мога да чета.
- Така ли?
- Само гледам картинките и по тях си измислям приказката – големите му зелени очи бяха наведени в пода.
- Искаш ли аз да ти я прочета? – учтиво предложи мъжът.
- Не. Мама после ще ми я прочете.
Мъжът замълча за момент и шумно въздъхна. Погледът му се измени, стана отчаян, тъмен. После като че ли се съвзе от нищото, поизправи се и се пресегна към масичката под прозореца. От там взе куп с разхвърляни, намачкани листи, очевидно собственост на детето.
- А това тук какво е? – попита той.
- Рисунки.
- Всичките ли ти си ги рисувала?
- Да.
Той внимателно разгледа рисунките, повече наподобяващи хаотични драсканици отколкото съзнателни форми и цветове.
- Красиви са – заключи той.
Бавно върна рисунките на предишното им място. Настъпи мълчание. Момичето продължи да се прави, че чете от книжката си, а мъжът нервно потриваше ръце в коленете си. Искаше му се да каже нещо, но не знаеше как. Детето сякаш забеляза това и бързо предложи:
- Искаш ли да играем на една игра?
- Каква?
- Да си представим, че всички герои от приказките са тук при нас. С кой би се сприятелил?
Мъжът се усмихна и блуждаещо се загледа през прозореца.
- Труден въпрос – рече той накрая. – Може би с Малкия принц. Той разбира от създаването на добри приятелства.
- Хм, не го познавам – отсече детето. – Аз пък искам Мечо Пух.
- Добър избор. И сега вече като си имаме герои какво правим с тях?
- Ами играем на други игри – вдигна рамене момиченцето.
Мъжът се облегна удобно назад и продължи да наблюдава движенията на детето, а то остави книгата настрана, взе листите от масичката и започна да драска неразбираеми фигури с маркерите. Отново настъпи мълчане. Мъжът се поогледа наоколо, за да види дали минават хора по коридора на влака. Нервно потри вече изпотените си длани и попита:
- А майка ти къде е? – демонична усмивка се изписа върху лицето му.
- Мама е тук. Спи – детето посочи празната седалка до себе си.
Мъжът погледна с мъка в празното пространство. Разтърка слепоочията си. Монотонният шум от влака сякаш се засили.
- Ани, нали се разбрахме, че мама вече я няма.
- Да, татко.




Релси


Влакът се движеше с мълниеносната скорост от цели шейсет километра в час някъде из Балкана. Сякаш през равни интервали от време минаваше през тунел, но осветлението в купетата не беше пуснато, тъй че се налагаше той да спира четивото си по средата на изречението докато затъмнението премине. Това леко го дразнеше и накрая остави книгата встрани. Вместо това се зае с доспиващото занимание да гледа тъпо през прозореца. И отново когато влакът влизаше в тунел той виждаше отражението си в стъклото – бледолик, повяхващ мъж с небръсната брада и вече окапваща сива коса. Отмести очи, сам не издържаше на погледа си.
    Вратата на купето се трясна отведнъж. Оттам се показа мъж на средна възраст с очила и дълга разрошена коса.
    - Свободно е при вас, нали? – попита той.
    Мъжът се огледа тъпо наоколо. В купето нямаше никой друг освен него. Другият се намести на седалката срещу него и го огледа с нескрито любопитство.
    - Аз съм доктор Фукс, приятно ми е – рече той и понечи да си подаде ръката за здрависване, но отсреща никой не му отвърна с подобен жест.
    - И на мен ми е приятно – тихо отвърна мъжът и продължи да гледа през прозореца. Поне за сега тунелите бяха свършили. Онзи нямаше да му се явява непрекъснато.
    Доктор Фукс не изглеждаше засегнат от недружелюбното запознанство, но въпреки това млъкна. Двамата за известно време се понесоха в люшкащия унес на влака. През прозореца се редуваха природни пейзажи с кротки цветове, а след тях разхвърляни, алогични, дисхармонични човешки селища.
    - Знаете ли коя е следващата гара? – попита доктор Фукс.
        - Нямам представа. Аз пътувам безцелно – отговори му мъжът без да сваля блуждаещ поглед от прозореца.
        - Че защо?
        Мъжът се направи, че не го чува, понамести се в седалката и продължи да гледа. По всичко му личеше, че вече започва да се чувства неудобно в присъствието на този псевдо доктор с измисленото име.
       - А ти защо се казваш така? – попита доктора той.
       -Защото така са ме кръстили – оправда се Фукс. – На мен си ми харесва. Придава ми известна доза индивидуалност. А ти защо не си казваш името?
       - Защото не искам да го знаеш.
       Настъпи кратка неловка тишина. Доктора пръв я развали.
       - Добре, да се върнем в началото тогава. Каза, че пътуваш безцелно. Защо го правиш?
       Фукс не спираше да се рови. Просто не знаеше кога е редно да спре. 
       - Опитвам се да избягам – победено въздъхна мъжът.
       - От кого?
       - От себе си.
       - И получава ли се?
       - Не.
       Доктор Фукс изчака няколко минути преди да зададе следващия си въпрос:
       - А защо се опитваш да избягаш?
       - Абе ти защо разпитваш толкова? – ядоса се мъжът. – Не ти ли става неудобно?
    Доктор Фукс се облегна комфортно в седалката и скръсти ръце.
    - Аз съм психолог. Бих искал да помогна.
        - Аа, ясно – злобно отвърна мъжът. - Вие, психолозите можете само да си врете носовете където не ви е работа, нали.
        - Но го правим с благородна цел – оправда се докторът и сви рамене.
        - И каква е тя?
        - С цел да осъзнаеш наистина кой си.
        - Да бе. Вие много я обичате тая дума – иронично му рече мъжът като започна да го имитира - Осъзнатост. Добре осъзната личност. С високо ниво на О-СЪЗ-НА-ТОСТ – вече със собствения си глас отсече - Простотии.
        Пренебрежително извърна поглед и отново се загледа безучастно към прозореца. Доктор Фукс се поразмърда в седалката и пооправи разрошените си коси.
        - Не съди толкова прибързано. Първо опитай. Може да ти хареса.
        - И какво да опитам? – изгледа го със злоба мъжът.
        - Да ми разкажеш. Да споделиш. Аз ще помогна.
        - Нямам нищо за разказване – отсече той и махна с ръка.
        - А, ето тук се появява съпротивата – рече му доктора. - Отказваш да ми споделиш нещо, защото по този начин ще надникна една идея по-дълбоко в душевността ти.
        Мъжът дълбоко въздъхна, поогледа се наоколо и опита да прецени какви са шансовете му за бягство от този досадник. Можеше просто да си вземе багажа и да излезе от купето, но нещо странно го придържаше здраво залепен към седалката. Дали факта, че говори с друго човешко същество от дълго време насам или просто изпитваше мазохистичното удоволствие някой непреклонно да го разпитва докато не изчовърка всичко от него.
        - Добре, добре – престори се на вече поразен той. - Какво толкова искаш да ти кажа?
        Доктор Фукс се усмихна доволно, почти по детски.
        - Защо бягаш?
        - От кого?
        - От себе си, нали така каза.
        Тук настъпи кратка тишина. Мъжът се позачуди още малко, но после продължи:
        - Защото не мога да стоя на едно място. Защото стоенето ме убива. Защото, стоейки само ме връхлитат отминали спомени.
        - И какво им е лошото на спомените?
        - Самите спомени не са лоши, даже напротив, прекрасни са. Но стоейки виждам ясно контраста, който ме дели между преди и сега. И това ме убива.
        - Винаги можеш да си сътвориш нови спомени – вдигна рамене доктора.
        - Да, ама хората, които бяха в старите ги няма вече.
        - Къде са?
        - Никъде. Мъртви са.
    Докторът замълча. Съчувствие се четеше в леко налудничавия му поглед.
     - Какво се е случило?
    Мъжът апатично сви рамене.
        - Нищо.
        - Кажи ми.
        - И какво толкова печелиш като ти кажа? – избухна той.
        - Нищо, ти печелиш. Сподели.
        Настъпи тягостно мълчание. Шумът от сблъсъка на колелетата на влака и релсите се извисяваше над тази тежка тишина. Мъжът протърка длани, личеше му, че все още се двоуми.
        - С жена ми и двете ми деца. Пътувахме, аз карах. Катастрофирахме. В един момент имаш всичко, а в следващия… Нищо. Няма за какво да живея сега. Затова обикалям. Защото съм твърде страхлив да си тегля куршума и вместо това дремя в тоя влак и чакам. Чакам по-бързо да ме стигне смъртта.
         Доктор Фукс мълчеше и гледаше неудобно в земята. Изведнъж обзет от яда си мъжът повиши тон:
        - Е, като си психолог какво ще ми кажеш? Да отида на групови сеанси и там да споделям мъката си? Или да си повтарям в огледалото, че всичко ще бъде наред и че ще продължа напред? Че ще осъзная всичко и ще започна да обичам себе си? Ще отворя нова страница в живота си и oще милиони такива идиотщини!
    На вратата на купето се появи кондукторът. Отвори я и подаде главата си вътре.
        - Господине, билета ви проверен ли е? – огледа мъжът с нескрито съмнение.
        - Моят е, ама тоя балък тук сигурно пътува без билет – мъжът посочи доктор Фукс.
        Кондукторът гледаше объркано.
        - Ама господине, в купето няма никой друг освен вас.





Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: glorian
Категория: Изкуство
Прочетен: 3567
Постинги: 2
Коментари: 0
Гласове: 1
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031