Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.07.2014 11:09 - За Божествената Любов !
Автор: delianaangel Категория: Изкуство   
Прочетен: 1786 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 29.07.2014 13:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Отдавна ме подтикват (същностите, които работят с мен и "шепнат" в мен) да ви разкажа за нещо, което явно по закона за синхронността касае и измъчва, озадачава и други души подобни на мен, затова ето, най-сетне ще ви разкажа, защото явно е важно, може би дори спасително за някого, който все още не може да повярва в себе си и да се обикне истински. Аз ви обичам !
Когато дойдох на Земята бях съвършена, чиста, отворена, весела, светеща, даряваща, излъчваща, като си гледам снимките от бебе, виждам слънцето - от никого нищо не иска, но дава на всички, безусловно, чисто, вселюбящо, безвъзмездно, с радост. И не съм имала нужда да бъда нещо по-различно от това, защото нищо не може да ми донесе повече радост и удовлетворение от това да обичам, да дарявам Любов, да радвам, да пораждам радост и усмивки, смях и умиление. Бебетата ще ме разберат перфектно, бебето във вас ме разбира. Постепенно хората започнаха да ме учат на разни неща, част от тях ми бяха интересни, но виждах, че не се справям толкова добре, колкото другите, че ми е по-трудно, отколкото изглежда да се справям с материалните неща в бита например. Режех филиите хляб накриво и ме нарекоха дърводелец, за всеки неуспех получавах обида. Аз започнах да се съмнявам в себе си, започнах да се стремя да бъда съвършена в тези неща, почувствах се несъвършенство, тогава най-вероятно съм започнала да губя, да излизам от съвършенството на душата си, защото вече нямах същата безусловна Вяра в себе си, не можех просто да бъда себе си, започнах да се стремя да бъда като другите, да им угаждам, да се старая те да бъдат доволни от мен. И така постепенно вниманието ми се пренасочи повече навън, отколкото навътре, започнах да трупам тъга, даже мъка, много болка, усещането че съм различна, усещането за самота, усещането за това, че съм далеч от това, което е моето и че съм в свят, който не разбирам, сред същества, които се опитвам да разбера, но те твърде много ме нараняват. Носейки цялата Любов в себе си виждах как хората си крещят, обиждат се един друг, бият се, измъчват се, как отнемат живота на животните за удоволствие или за да оцелеят, как се отнасят с природата, дърветата, цветята, как замърсяват всичко около себе си. Носейки цялата радост в себе си виждах, че хората са нещастни, самотни, без Любов и това ги прави ядосани, агресивни, груби, жестоки. Чувствах се все по-различна и все по-трудно съвместима с всичко това. Опитвах се да помогна, казвах си хората не може да не са като мен, не може аз да се обърна към някого от тях с Цялата ЛЮБОВ от сърцето си и този човек да не разбере, да не омекне, да не се смири и успокои, не може да не започне и той да обича, и опитвах, опитвах, опитвах и удрях на камък, шокиращо за мен, не се получаваше, започнах да се чудя всички същества на Земята ли имат сърца, да не би някои да имат нещо друго, което не чувства, не усеща, което е студено и тъмно. Само мисълта за това много ме изплаши, това за мен беше най-страшното - да нямаш сърце, туптящо, топло и излъчващо Любовта. Аз виждах, че не успявам с човеците, така както ми се искаше, така както вярвах че мога и че трябва да бъде, че може би затова съм тук. Чувствах че се провалям, че се обезверявам, че губя сила и увереност. Започнах да живея повече в моя свят, отколкото във външния, така се спасявах, така по-малко болеше, така оцелявах. Но живеех в страх, събуждах се сутрин и страхът беше в мен, огромен, дълбок, ужасяващ, необясним и неизчезващ. Придобих комплекси за малоценност, и непрекъснато бичувах себе си, измъчвах се, бях недоволна от себе си, много разочарована от себе си. Възхищавах се на това как хората се справят със земните неща с лекота и ми беше съсипващо тежко колко съм смотана, недодялана и бавна аз във всичко това. Преживявах хиляди неща всеки ден, някои дни бяха по-леки, други бяха истински ад и аз с нетърпение чаках да дойде нощта и да се спася от хората и себе си в съня. В един момент аз се отчаях дотолкова, дотолкова се почувствах неуспяваща и наранена, че поисках да се самоубия и да прекратя всичко това. За радост установих, че не мога да направя такова нещо, не защото ме беше страх да го направя, а защото вътре в мен имаше нещо мощно и много твърдо, което просто не ми даваше. И аз продължих да оцелявам, да живея. До деня, в който моят баща, боледуващ от рак, почина в ръцете ми бълнувайки в озарение и вдъхновение, явно виждащ това - Кристален замък на мечтите, светъл, сияен, прекрасен, и си отиде. И аз натисках гърдите му, масажирах сърцето му и слушах за дъх, за пулс, но не можах да го върна. Почувствах се изоставена, още по-уплашена, още по-самотна и отчаяна, и пак поисках да умра, исках да го последвам, не исках да живея без него, защото знаех че сега животът ще е още по-труден, по-тежък, по-тъмен и по-жесток. Но аз бях голямата сестра, аз имах братче и сестричка, които вече си нямаха татко и моята Любов към тях, чувството ми на отговорност и дълг, на грижа за тях не ми позволи да си тръгна, аз останах. Започнаха още повече размисли, и чудения вътре в мен, за живота, за смъртта, за всичко. Човеците ме бяха направили атеист, аз не вярвах в Бог вече, или мислех, че ако го има то и той е като повечето от тях безчувствен, жесток, деспотичен. Но пред лицето на смъртта аз осъзнах, прозрях, спомних си, че въпреки всичко, което са ми внушили и накарали да забравя аз вярвам и знам, че има душа, която е вечна и безсмъртна, че само тялото умира, защото душата вече не е в него да му вдъхва живот, че когато някой умира душата му излиза от тялото и вече е свободна, и лети, и отива в безкрайността, и вижда кристални замъци и прекрасни неща от Светлина, и е щастлива, и е свободна, и е себе си без граници, без ограничения. И най-важното душата отива при Бог, връща се от там, откъдето е дошла и там я чака един Голям, Любящ, Всеприемащ и Всепрощаващ, с отворени обятия Отец, да, Бог. Ето така се получи, че смъртта ми взе татко ми и ми върна Бог, върна ми Вярата, върна ми част от Знанието и аз вече не бях същата, макар животът и хората около мен да не бяха по-различни. От този момент аз тръгнах обратно по пътя към себе си, по пътя към Бог. Срещнах много хора, същите като мен и се единих с тях, в тях намерих себе си и ставах все по-силна, все по-смела, все по-решителна и все по-вярваща, все по-обичаща. Научих, че съм висше същество, дошло от далечна планета, за да натрупа безценния опит на Земята и да помогне на хората и планетата за Спасението, за Пробуждането, за излизането от Тъмата, за установяването в Светлината на Любовта, на Духа, на Божествената Истина и Мъдрост. И така до днес, когато ви пиша това, за да ви кажа, че се радвам че ви има, за да ви кажа, че ви обичам, за да ви кажа, че аз съм тук водена от тази Любов, защото аз имам този дар, не съм толкова добра в нищо друго, но вече не се комплексирам от неуспехите си в материалния свят, защото знам че имам най-важното - Божествената Любов в мен, и тя извира на гейзери, тя се генерира в мен в огромни, гигантски количества, които тялото ми не може да побере, защото тя е за всички, с нея аз трябва да насищам Пространството, въздуха, водата, ефира, всичко и всички около мен. Аз - детето на Бог, дойде тук заради Любовта и с безкрайна Любов в себе си към вас, към всичко и всички, и това е моята мисия, моят дар, моята благословия. И няма нужда да съм добра и съвършена в материалните неща, защото те ще си отидат, но това, което генерира сърцето ми е вечно, безкрайно, то е изворът на самия живот. Пиша всичко това, заради любящите, които все още не могат да повярват в себе си, искат да са като другите, заради другите и да успяват в земните неща. Мили хора, ние сме тук, за да бъдем Бог, а какво е Бог, Той е Любов, и ако вие носите в себе си, генерирате Любов, Тя извира от вас и иска да се отдаде, без да иска нищо в замяна, то вие имате най-важното и всичко друго е по-малко важно, защото в Любовта е всичко, тя е най-мощната сила, която ражда самия живот, която твори, съзидава, която е красота, Хармония, Вечност. Благодаря ти, Татко мой, за този дар, за възможността да бъда Теб, дори на Земята ! Благодаря на всички вас, че ви има, че сте тази Любов, която усещам че сте, която ме кара да чувствам, смисъла от това да съм тук, че успявам, че всичко се случва най-сетне и че най-истинската победа на Любовта е тук, в противоположното, което ще стане Любов, за да бъдем пак Едно, всички заедно в Бога. Благодаря ви ! Обичам ви !


image





Гласувай:
5
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: delianaangel
Категория: Изкуство
Прочетен: 1897515
Постинги: 837
Коментари: 781
Гласове: 2793
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930